Накъде на пет часа път от София. Събуждам се от удобното си легло в центъра на София. Сутрин е. Отново ме очаква пътят. Ще ходя да се боря за правата на приемните родители в Силистра. Пак ще се налага да влизам в тежки разговори, да слушам за тъжни и провалени съдби и да търпя нахалството на социални работници, които виждат себе си като единствени господари на съдбата на децата и на приемните родители. Не ми е непознато.
Сутрин, особено, когато пътувам, кафе не пия. От мързеливите съм – гледам да остана до последно в леглото и да стана във възможно най-късния час. Не е от най-хубавите ми навици, но засега не съм намерил по-добро решение. Затова хуквам към входа на кооперацията, където ме чака Влади. Влади ще го играе фотограф, шофьор и събеседник.
Пет часа път ни чакат. Днес, обаче, има едно очакване, което някак си ме кара да не мисля за времето. Очакването на срещата с баба Марийка.
Баба Марийка е институция в моя живот. Срещнахме се преди много години, запозна ни нейната дъщеря Нина, с която имахме голямо другарство и правехме опити да променим статуквото. С течение на времето пътищата ни с Нина се разделиха, но остана топлото усещане за баба Марийка, която толкова много прилича на моята баба. Дуловският край, признавам си, не ми беше известен. И с изненада научих преди време, че там от години съжителстват турци и българи, които делят поминък, бедност, безработица и делници.
Баба Марийка е малко над 70 години. Работила дълги години като готвачка в местното училище, което още стои и е сред елитните в района. Оженила се в тоя край и с усилията на упорита къщовница мотивирала мъжа си да бутнат старата барака и да направят две къщи. Палати. Родили им се две деца. Едната станала спортистка и шампионка по стрелба, по-късно учител по физкултура и трън в очите на просветните министри правителства наред. Другата дъщеря останала в Силистренско, родила две деца и започнала да върти частен бизнес.
Демокрацията преобърнала каруцата в живота на баба Марийка. От сплотеното, ангажирано село, в което имало правила и порядки, изведнъж всичко хукнало към града, свободията превърнала повечето в печалбари, изведнъж политиката започнала да разделя. Баба Марийка излязла в пенсия. Отишъл си брат й от тоя свят, изпратила и мъжа си. Изпратила и едната си обична щерка.
Сега баба Марийка е сама. Не иска да напуска Окорш и да се остави на грижите на другата си дъщеря. В София нямало какво да прави. Иска да си иде от тоя свят сред това, което с двете ръце направила. А в прекрасният й двор се виждат два паметника на нереализираните мечти на баба Марийка – голямата къща, която гледа към шосето в очакване на гости и малката й къща, в която тя всекидневно преживява минутите самота.
Самотата убива баба Марийка. Всеки ден денят на баба Марийка започва в ранни зори, като единствените приятели, с които си говори сутрин, са нейните кокошки и кучето. После пуска телевизора и слуша умните глави. Не им вярва. Никога не им вярвала, защото първо я лъгали, че бъдещето ще е светло, после се оказало, че бъдещето го няма никакво. Покрай нея забогатяли, а тя и нейните хора само теглели.
Вярата, дето проповядва Библията, също си е отишла. И в медицината вярата си е отишла. Ако го имаше Бог, нямаше баба Марийка да надживее толкова хора и дъщеря си. Нямаше колената да я болят толкова, че да й иде на старата жена да плаче от болка и безпомощност.
Трудно се преглъща всеки залък в самота. Не и е нито да си сготвиш, нито да ядеш. В тишина не се яде. Трудно се става сутрин с мисълта, че около тебе няма какво да шавне, да ти каже мила дума, да ти върне за малко усмивката. Обаче студът го изисква. Нощем като угасне печката, сутрин е студено и трябва отново да започне деня с цепенето на дърва и паленето на печка.
Мисълта за София, за внуците и за тяхното добруване държи баба Марийка. Точно тази мисъл дава енергия на възрастната жена всяка пролет да прави разсад, да копае, да сади, а после да бере и да прави буркани. Голяма гордост на баба Марийка е нейната маза. Докато ме развежда из мазата в главата ми се върти една мисъл – баба Марийка е властелинът на бурканите. От нищо-нещо прави, не роптае, не ругае, не тъгува, просто пълни бурканите, за да има за децата.
Делникът и празникът при баба Марийка се сливат. Времето е спряло, защото денят си иска своето, а за него голямо творчество няма. Всеки ден трябват дърва за печката. Всеки ден баба Марийка върви по утъпканите пътеки до бараката зад къщата, където се навежда трудно и събира дърва. За да се стопли и този ден.
Хлябът. Той е на особена почит в Дуловско. Бедността в този край е затиснала и българи, и турци, а когато човек е беден – само битката за хляба му остава. За това баба Марийка е толкова грижовна, когато прави хляб. Докато я гледаш как меси, имаш чувството, че мислено му говори. Но истински те свива сърцето, когато видиш издайническа сълза да се стича по лицето на старата жена, когато я връхлети спомен за времето, в което е месила хляб за хората, които много е обичала и които толкова много и липсват.
Питам баба Марийка за красотата на живота. А тя ме поглежда с онзи поглед, от който разбирам, че нищо не разбирам и не съм видял в живота. След като мисли малко, баба Марийка ме поглежда и казва, че красотата в живота е да имаш с кого да си говориш и за кого да откъснеш цвете. Шеговито добавя, че още по-красиво е ако „не те въртят колената“ и живееш спокойно.
Като баба Марийка има много. Хората, които са дали толкова много от живота си, за да имат внуците им бъдеще. Мъже и жени, които остаряват, но достойно преживяват самотата, само и само децата и внуците да са добре… Баби и дядовци, за които самотата е наказание, което те понасят, защото светът се е променил, ценностите са се подменили и приоритетите на младите са други. Хора, които са построили с двете си ръце паметници, които очакват дори нечакани гости. Само и само да има някой, който да каже няколко думи на утеха. Баби и дядовци, на които единствените приятели са говорещите глави от телевизора, а тъгата по отминалите дни е заменена от тъга по героите на турските сериали.
Нашите баби и дядовци, които ни чакат.
Автор: Александър Миланов
Снимки: Владимир Бичев
