Детството ми не беше като на останалите деца на моята възраст. Въпреки, че съм роден преди падането на комунистическия режим, тази част от детството си прекарах извън България. Баща ми работеше като военно аташе и още като бебета (имам брат, който е 1 година по-голям от мен), с цялото семейство заминахме за Анкара, където живяхме 3 г. Нямаше българска детска градина и съответно ни записаха в руска. После баща ми отиде да работи в Рабат (Мароко). Там също бях три години, учих отново в руско училище и само събота и неделя ходех в българско. Тези години от живота ми бяха прекрасни. В години, в които в България хората се редяха на опашки за портокали и нямаше нищо по магазините, аз ядях екзотични плодове, които сам късах от двора на българското посолството, в което живеехме.
Когато станах в четвърти клас, видях другата страна на живота. Дядо ми, който беше бивш военен, ни изгони от апартамента със съдебна заповед. Пенсионираха баща ми и заживяхме в малка гарсониера – цялото семейство, в една малка стая. Даже си имахме и кученце. Изведнъж луксозният живот, който водехме, се замени с живот в една стая. Нови дрехи или обувки се купуваха рядко и бяха възможно най-евтините. Но както и да го погледнем, аз имах хубаво детство. По цял ден бях навън, без да ме ограничават. С брат ми имахме свободата да правим каквото си поискаме. Много ценно за мен е, че въпреки, че не съм имал много след като се прибрах в България, аз бях свободен и винаги обичан от моите родители, които правеха всичко възможно да се чувствам добре.
Всъщност, винаги ми е било страшно тъжно за деца, които са изоставени от родители и израстват без любов и грижа. Според мен, първите години от живота на едно дете са много важни за това как то ще израсне и в какъв човек ще се превърне. Когато едно бебе и дете е отблъсквано и не е почувствало истинска любов, много трудно ще стане част от това общество. Каквото и да се е случило в едно семейство, децата не трябва да са тези, които да го отнасят. От всички истории, които съм чувал за домовете и съм склонен да вярвам, че всички те са истина, определено не мисля че за бебетата и децата е подходящо да израстват в такава среда. Там няма любов. Всички са еднакви. Трябва да се нахранят и да спят. Това е. Но дали са добре, дали имат нужда от нещо, дори от една прегръдка… Никой не се интересува. Мисля, че най-подходящият начин е да се отглеждат в приемни семейства, които въпреки че не са им родители, ще им осигурят много повече любов и грижа от всеки друг. Дори и от родните им родители.
Моята среща с приемната грижа стана много случайно. Аз знаех за съществуването на Националната асоциация за приемна грижа от майка ми, но не знаех подробностите. Тя ми беше споменала, че иска да се грижи дете с аутизъм, когато моят 15-годишен брат порасне. Всичко се промени, когато срещнах за първи път младежите, които растат с приемните си родители. Първата ми среща с бандата беше много емоционална. Те бяха на лагер в София за една седмица. Бяха много притеснени и плахи. Не се познаваха толкова добре, бяха се виждали преди това на годишната конференция на НАПГ, но за ден – два. В залата с техните ментори Кики и Митко имаше както приемни деца, така и приемни братя и сестри. Тогава научих много тъжни и емоционални истории за всеки един от тях и в този момент станах част от тях и ги обикнах. Всеки път се радвам да ги видя и да поговоря с тях. Мисля, че и те ми се радват много. Аз не ги деля на приемни деца и приемни братя и сестри, за мен всички те са деца. Всички заслужават равен старт в живота. А за следата, която оставят тези деца… Разговорите, тъжните истории, оставят следи. Но има и много усмихнати моменти – заедно бяхме в Мтел за ден, ходихме да гледаме Х-фактор заедно… Чудесни моменти!
Пожелавам на приемните родители да продължат да създават детство и да не се предават. Иска ми се и те да са много грижовни към децата си, да са усмихнати и да вярват в своите приемни и родни деца. Вярвам, че инвестицията в детството се връща. Основно с обич.